Изработката на предмети от растителни материали е широко разпространена в миналото. Макар да се използват технически пособия, физическият труд и творческите възможности на майсторите имат сериозна роля за крайния резултат. На 22 и 23 август в музей „Етър“ бяха представени плетене на рогозки и други предмети от беленица – царевична шума; изработване на кошници и на въжета.
Участието на Вера Цанева, Тодор Иванов и Христо Маринов във възстановките е част от проекта „Майсторе, покажи ни своя занаят“, който музей „Етър“ реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“.
Проектът започна през юли с теренно проучване, по време на което бяха посетени населени места от региона на Централна Стара планина. В разговори с представители на местните общности бяха открити хора, запазили знания и умения в създаването на предмети от растителни материали.
Вера Цанева – жената със златни ръце!
Очите на Вера Цанева говорят много. В тях се усеща лека меланхолия, но не и тъга. Жената пази знание и практикува умения, до които хората в далечното минало достигат заради труден живот.
Нека си представим България през войните от началото на ХХ век! Мъжете са на фронта, върху жените пада цялата отговорност за издръжката на семейството – най-често многобройно. По-голямата част от населението живее в селата. Трудът е свързан с обработването на земята и с отглеждането на животни. Големи български писатели оставят незабравими описания на този труден живот, а разказаното в прекрасните им текстове е преживяно от майката на Вера Цанева. Езикът, използван в разказите е красив. Животът, който описват – много труден.
От майка си Вера научава, че когато имаш малко ресурси, всяко нещо влиза в употреба. Но българката не е само практична, тя е творец. Предметите, които създава с ръцете си, служат в бита, а в същото време са украсата на оксъдно обзаведения дом.
Вера израства в такава среда. Станът, на който се изработват рогозките – килими или черги от царевична шума, е вертикален. Същият като в музей „Етър“, казва тя.
Вера Цанева изучава история, преподава в училище, става част от екипа на Националния музей на образованието в Габрово. През тези години етнографията присъства по-скоро теоретично в тези етапи от живота й. Чак когато се пенсионира, тя открива, че е съхранила видяното в своето детство. Решава да се опита да изработи предмет от царевична шума. Веднага й става ясно, че ръцете й помнят и я водят.
Вера Цанева не само демонстрира, но и въвежда посетителите в музей „Етър“ в реалната ситуация, която добре познава. Разказва за обработката на земята, за засяването, отглеждането и обирането на царевицата, за обелването на кочаните. Тяхната шума служи за храна на животните, за изплитане и изтъкаване на рогозки и други предмети от домакинството на хората.
Шумата се изсушава на слънце, за да не мухляса и се съхранява в чували на сухо място. Преди да се започне работа с нея, се потапя във вода с нормална температура, от което омеква. Дървените предмети с остри върхове, които Вера Цанева използва като помощни средства, предизвикват интереса на наблюдаващите я. Преди време чужденка иска един от тях, но настоява не за нов, а за използван.
Вера Цанева не само помни наученото, не само иска да го предаде на по-младото поколение. Тя усъвършенства и надгражда своите практически умения. Едно малко чукче й служи да омекоти формите, да накара всяко нещо да си дойде на мястото, да бъде удобно, красиво и завършено.
Вера Цанева плете и тъче с царевична шума. Прави рогозки, различни съдове, пана за украса. Ако практикуваното от нея бъде запазено и се намерят последователи, това занятие би могло да се практикува професионално, тъй като съществува интерес и има пазар за реализация на продукцията.
За да изплетеш кошница от растителни материали, ръцете трябва да те слушат!
Тодор Иванов е треньор по спортна стрелба. Ръцете му умеят не само да държат здраво огнестрелното оръжие, но и да извършват прецизните действия по изплитането на кошници от естествени материали. Когато е малък – 6-7-годишен, Тодор наблюдава дядо Цвятко, с когото заедно пасат крави.
„Когато намереше някоя сянка, започваше да плете кошници. 37 години по-късно реших да изпробвам помня ли наученото. Работех като охрана на един обект. Нямаше какво толкова да се прави и тогава опитах. Оказа се, че съм запомнил всичко и само го усъвършенствах”, разказва Тодор Иванов.
Леска, повет и дрян са растенията, които използва. Изработката на кошниците привлича погледите на посетителите в музей „Етър“, където Тодор Иванов демонстрира своето умение.
„Най-добре е материалът да се вземе през есента, необходимо е да се избере и растение, расло на определен склон. Леската трябва да е на северно изложение. От нея се прави слънцето, което държи ребрата на кошницата. Те пък са от дрянови клони, които се свиват на кръгове и се кръстосват. Повет се увива около тях, за да се изработят стените. Плете се и от едната, и от другата страна, за да има съразмерност.“
Плетенето на кошници е занятие, практикувано в миналото от немалко хора. Днес е слабо познато, но изработените кошници определено предизвикват интерес. В тях се носи почти всичко, за което има място. Кората на растенията се бели и ако не се мокри, кошницата може да издържи и 100 години.
Въжарството е занаят, който се практикува само с помощник.
Някъде в началото на 90-те години на миналия век мутафчията Христо Маринов започва да усвоява нов занаят – плетенето на въжета. Майсторът се нуждае от това умение, тъй като въжетата са основната двигателна сила в мутафчийството – изработка на изделия за бита от козина на кози.
Христо Маринов Христов е роден през 1955 година в горнооряховското село Добри дял. Повече от 40 години се занимава с мутафчийство.
„Някои от майсторите в моя занаят в миналото правят и въжета, които са основна теглителна сила при чакръка. На стана и на вулията също има въжета. През XIX век въжетата се работят ръчно. Беше след 1990 година, макарата за въже беше в работилницата ми, мина човек, който имаше познание как се изработват и ми показа. Мога с готов материал да плета въжета от коноп, памучни също, пробвал съм и от козина“, разказва майстор Христо Маринов.
Някъде след Кримската война конопът става основна суровина за производство на чували и въжета. В Германия дори правят корабни въжета, но не с толкова архаичен метод, както се правят въжетата за бита.
Стеблата на индустриалния коноп се обработват, правят се гръсти – снопчета от самите стебла. Чрез начукване се маха твърдата част – пъздера. Фината част се омекотява с още удари, а разчесването става на чепкалото. Това е най-архаичният начин за обработка. В зависимост от дебелината на въжето, която искаме да постигнем, е и броят на макарите за усукване.
При демонстрацията си в музей „Етър“ майстор Христо Маринов използва четири макари. Помощните инструменти са вирбел и чук.
„Някои майстори правят въжетата си на поляна, за да имат пространство и да увеличат дължината. Аз изработвам и въжета с по тридесет и шест нишки. В Италия, например, в миналото, правят люлеещи се мостове, ползвайки снопчета от трева. Участва цялото село.“
Занаятчията разказва, че въжета могат да се изработят от различен растителен материал, стига да е здрав. Необходимо е да бъде навлажнен, за да се постигне по-голяма здравина. Въже без помощник няма как да се изработи.