Според народното поверие първите дни на новата година са подвластни на злите сили. За да ги прогоним от мислите и душите на габровци, ще ви срещнем с едно хандбално семейство „в полет“. Росица Бакърджиева и Христо Коев носят заряда на оптимизъм, доброта и хъс към живота, с които ще се опитаме да Ви заразим в началото на 2014 година.
Какво е усещането да си на върха?
Христо Коев: Усещането е и за радост, и за болка, защото в продължение на 43 години се занимавам с хандбал и обичам този спорт. Вложил съм цялата си душа и сърце и усещам, че идва краят. За щастие до себе си имам човек, който е добре ориентиран в тази насока. Освен това имам възпитанички, които са поели по този път. Болката ми е, че спортът, който даде много на Габрово има проблем с финансирането. През 1993 г. тук се проведе световно първенство, а България стана втора в света. В състава на националния отбор тогава играеха осем от състезателките на габровския хандбален клуб. Поради липсата на достатъчно средства сме, така да се каже, в шах и не можем да направим нищо по-сериозно. Преди имахме спонсори от местния бизнес, но за жалост се оттеглиха.
Росица Бакърджиева: За мен успехът от края на 2013г., извоюването на купата на Международната хандбална федерация в Монтерей, Мексико е като един сбъднат сън. Винаги съм била един много позитивно мислещ човек и сега се уверих, че вярата е едно много силно оръжие. Може би вярата и оптимизмът, уважението и обичта помежду ни бяха нашите „оръжия“. Това са красиви чувства, които вдъхновяваха момичетата, а именно вдъхновението беше в основата на полета на отбора. Колкото до тъгата на Христо - тя е безпочвена, защото на него не му се налага да създава тепърва последователи. Още от самото начало той, освен че обучаваше състезателки, подготвяше и треньори. Габровската хандбална школа е може би единствената, в която нямаме хандбален специалист, започнал да работи като треньор и да не е завоювал шампионска титла. Мога да изброя една плеяда от имена, като се страхувам да не пропусна някой от колегите – Добрин Очков, Николай Топузаков, Стела Цонева, Галин Христов, Цоньо Начев, Анита Хараланова, Веселина Велчева. Няма такъв клуб и няма такъв град, в който някой щедро да е раздавал званията си.
Имали сте възможност да останете в чужбина - в Италия, в Испания и в Бразилия, но се върнахте. Защо? Съществувала ли е вътрешната дилема - правилно постъпихте или сбъркахте, като взехте това решение?
Росица Бакърджиева: Основната причина за решението ни е желанието на моя съпруг да си дойдем и всичките си знания и опит да ги оставим на нашия град, на нашите деца. Имаше огромна дилема от моя страна, защото от двамата аз съм по-прагматичната. Предложението, което дойде в Бразилия бе да останем, в едно вълшебно място, където се снимат кинофестивали, където имаше за мен най-съвършеното съчетание от красива природа и добри хора. Ако можех да сменя България, бих останала именно там. Но Христо Коев надделя като каза, че иска да види отново препълнените трибуни на Спортната зала, както когато си тръгнахме през 1993г. Върнахме се и смятам, че Христо направи всичко онова, което трябваше – да отдаде познанията и обичта си.
Г-н Коев отпразнувахте 70-тата си годишнина в самолета към Мексико. Какво беше усещането?
Христо Коев: Усещането е, че си близо до Господа. Сигурно беше и някакво знамение. Не се чувствах странно, по-скоро се наслаждавах на гледката през прозореца – едно съчетание от облаци и слънце. Ние сме свикнали да летим с Бъки както в спорта, така и в живота.
Росица Бакърджиева: Ние сме в постоянен полет. От време на време ни приземяват, но … ние пак летим.
Христо Коев: Аз се радвам и на малкото, и на голямото. Оценявам всичко. Мога да живея при всякакви условия. Важното е да носим усмивката и да бъдем добри.
Росица Бакърджиева: Що се отнася до рождения ден в самолета. Всеки мъж би искал да отпразнува личния си празник в прегръдките на двадесет жени, отлитайки към Мексико. Звучи романтично, нали?! Това беше един рожден ден мечта.
Но празникът не беше само това, защото аз обичам да използвам всеки момент и да се събираме с приятели, с колеги, с хандбалистките, които представляват отбора и с едни негови възпитанички, които са по-големи от мен, но които винаги са с нас на празниците. Това са хора, които са с различни професии, но те са ми били пример, дори мога да кажа идоли. Така че нашият празник продължи, а се надявам да прелее в много щастливи преживявания през Новата година.
Кой беше най-големият коледен подарък, който получихте?
Христо Коев: Господ си знае работата. За мен това беше шампионската купа на Международната хандбална федерация (IHF) от Монтерей, Мексико.
Росица Бакърджиева: За мен не купата е най-големият подарък, а възможностите, които тя ни дава. Нашият спорт, въпреки традициите и успехите си през последните години, беше лишен от всякакво финансиране. Може да се каже, че направихме невъзможното с постигането на тази световна купа. Вече сме сред двадесетте спорта, които Министерството на младежта и спорта ще финансира през 2014г. Най-голямата победа за мен е, че станах президент на федерацията в периода на най-сериозна криза, когато никой не искаше да подаде ръка. Успях да стабилизирам федерацията по хандбал, да запазя доверието на колегите си, да спечеля обичта на състезателките си и да направя повратен момент в цялата история на българския хандбал.
Какво е чувството да представяш не само своята държава, но и цяла Европа на интерконтиненталния турнир на предизвикателството, организиран от Международната хандбална федерация (IHF)?
Росица Бакърджиева: На мен отговорността никога не ми е тежала. За нас това беше по-скоро една много силна мотивация. Най-хубавото е, че турнирът беше организиран за мъже и жени до 20 години. В един прекрасен хотел в Мексико бяха събрани 200 млади хора в разцвета на силите си, никаква отговорност не можеше да ги смаже. Представители на континента Европа при мъжете бяха Молдова, а при жените бяхме ние. И двата тима опровергаха онези тъжни статистики, в които двете държави стоят на челни места, защото този път бяхме най-щастливите в спорта. Те спечелиха при мъжете, а ние при жените. Когато в автобуса двата отбора запяха химна на шампионите, беше нещо неописуемо.
Тежи ли купата на Международната хандбална федерация (IHF)?
Христо Коев: Искам винаги да говоря с оптимизъм. Не може да не тежи, защото много сме изживели да стигнем до тук. Страдам, защото в годините си като специалист съм се опитвал да давам винаги най-доброто и когато не можеш да го реализираш се чувстваш като в безтегловност. Защото спортът изисква и средства, и лишения, и възможности за лагери, тренировки, международни срещи - все неща, които вдигат нивото му. А сега просто имах чувството, че Бог беше с нас, за да спечелим тази купа. Как го постигаме това високо ниво – с много трудности.
Росица Бакърджиева: На всяка една победа трябва да можем да й платим цената. От самото начало имах зад гърба си тези прекрасни момичета. Шест от тях са габровки, а останалите играят в клубове в страната, но във всеки един удобен момент идваха в Габрово, за да тренират. Всички те вярваха, че усилията и крайната цел си заслужават. Платихме подготовката си с една неприятна травма, една от най-добрите състезателки скъса връзки. Тежеше купата и докато я носех обратно. Искаха да я опаковат и да я изпратят по пощата, защото била висока и тежка, но аз не позволих това да се случи. Носех я на ръце до последно. Така че тя тежи, но и дава криле.
Блиц въпроси
1. Какво е за Вас хандбалът?
Хр. К.: Животът ми.
Р. Б.: Съдбата ми.
2. Кой е най-вълнуващият момент в спортната ви кариера?
Хр. К.: Много са. Това е удовлетворението, че си оценен като специалист. Това е, когато открия в детето талант и видя блясъка в очите.
Р. Б.: Когато спечелихме купата на Латинска Америка и аз играех като състезателка на шампиона на Бразилия и засвириха българския химн в моя чест, защото станах най-добър играч на Латинска Америка.
3. Да тренираш или да играеш на терена?
Хр. К.: Това са различни преживявания, но са обединени от едно - и за двете е необходимо да имаш сърцето на победител.
Р. Б.: Аз не можах да ги разделя. Записана съм като президент, ръководя отбора като треньор и се чувствам през цялото време на терена.
4. Шоколад или мезе?
Хр. К.: Шоколад.
Р. Б.: Мезе.
5. Вино или айран?
Хр. К.: Само чаша вино, никога не съм прекалявал с алкохола.
Р. Б.: Вино.
6. Кои три думи най-добре описват Росица Бакърджиева?
Хр. К.: До себе си имам най-добрата жена, която съчетава интелект, красота, страст и емоция.
7. Кои три думи най-добре описват Христо Коев?
Р. Б.: Широко скроена личност, нестандартен, лудата емоция на българския хандбал.
8. Пожелайте нещо на габровци за Новата година!
Хр. К.: Обичам Габрово и доказателство за това е фактът, че тази любов три пъти ме връщаше тук. Бих искал колкото се може по-бързо да се върне онази красота на Габрово, онази особена атмосфера, която те кара да обичаш не само близките си, но и всички хора. Няма нищо по-скъпо от родния град.
Р. Б.: Нека градът ни да бъде благословен, защото той заслужава. Нека габровци да се усмихваме повече, защото го заслужаваме. Нека да вярваме по-силно в Бог, да вярваме дори и в невъзможните неща. Нека повече габровци, които са в чужбина да направят нашия избор и да се върнат тук, у дома, за да покажем колко много можем заедно.