На 13 юли 1878 г., три месеца след подписването на Санстефанския мирен договор, Великите сили разделят България на пет части – васално Княжество България; автономна област Източна Румелия; Северна Добруджа в границите на Румъния; Ниш, Пирот и Враня в пределите на Сърбия; Македония, Източна и Западна Тракия под пряката власт на султана.
По инициатива на писателя революционер Захарий Стоянов през февруари 1885 г. в Пловдив се създава Българският таен революционен централен комитет (БТРЦК), който изиграва важна роля за съединението на Княжество България с Източна Румелия. Съединисткото движение се фокусира не само върху изграждането на мрежа от комитети, но и върху осигуряването на вътрешна и външна политическа подкрепа.
БТРЦК определя 15 септември за начало на въстание, с което да бъдат свалени от власт главният управител Гаврил Кръстевич и правителството в Пловдив (най-важният град в Източна Румелия). Но още на 5-и, призовани от черковните камбани в града, гражданите се струпват край конака. В прокламация Захарий Стоянов възвестява святото дело: „Братя! Часът на Съединението удари!” Така през нощта срещу 6 септември войски начело с майор Данаил Николаев установяват контрол над Пловдив и без да срещат съпротива отстраняват правителството и Гаврил Кръстевич. Източна Румелия отхвърля върховенството на султана и обявява, че се присъединява към Княжество България.
Подкрепа за Съединението изразява княз Александър I Батенберг, който в прокламация приема „да се именува княз на Северна и Южна България”. С действията си обаче българите нарушават Берлинския договор, разпокъсал нашите земи, и това предизвиква протеста на Великите сили и султана. А Сърбия ни обявява война, но претърпява опустошително поражение в решителната битка край Сливница. След светкавичния разгром, който младата българска войска нанася на опитната и по-добре въоръжена сръбска армия в едва двуседмична война, страната ни издига международния си авторитет. На 24 март 1886 г. в Цариград посланиците на Великите сили подписват акт, признавайки Съединението.