Обикновено около трети март четем и цитираме Вазов. Поднасяме венци. Говорим гръмки слова за свободата, за подвига и за дълга. Обикновено по телевизията дават „Време разделно” и „Козият рог”, има заря... Обикновено някой от някъде ни напомня, че трябва да се гордеем – да се гордеем с Шипка, с Вазов, с Левски, с Ботев. С историята и миналото си. И всяка година думите си приличат. Приличат си паметниците, приличат си речите и цветята. Приличат си минутите мълчание.

Но всъщност в това има нещо много хубаво.

Хубавото е, че ние тук, на трибуните, се сменяме - сменят се хора, режими, политики и възгледи. Думите обаче остават същите. Хубаво е, че на паметника винаги има цветя. Хубаво е, че причините, които ви карат да доведете децата си на Шипка не се променят. Хубаво е, че снегът никога не е пречка. И че всички сме убедени в едно – че има смисъл да сме тук, че трябва да знаем, да помним и неуморно да се връщаме към миналото си. Защото историята учи. Защото е повод за гордост и защото България наистина е велико явление.

Искам да помним историята, да се ценим, но и да си дадем сметка, че светът днес е различен. Ще ми се да мислим като нация, която е преживяла много и е излязла по-мъдра от това. Да видим, че няма смисъл да враждуваме - етноси, партии и религии. Че всъщност е хубаво да бъдем различни, а колкото и различни да сме – в крайна сметка искаме едни и същи неща – да живеем спокойно и добре. Искаме свобода. И заедно можем да я постигнем по-лесно.

Свобода на словото.
Свобода на придвижването по света.
Свобода на избора.
Свобода на мисълта и свобода на духа.

И тогава ще разберем, че воеводите и апостолите, които всяка година почитаме, към които се стремим и се питаме дали днес съществуват, наистина ги има. Ще ги разпознаем и ще видим, че битките им са все същите. За свобода. Само че този път за свободата, която ни трябва сега.

И тогава ще имаме повод за гордост не само с миналото, но и с настоящето си.
И дори с бъдещето.