Пусти улички из тях контейнери, а около контейнерите боклук. Пейзаж превърнал се в нещо толкова тривиално, дори прераснал в неразделима част от живота ни. Естествено не само около контейнерите(кошчетата) има боклук. Боклук има из природата, около училищата, детските градини, парковете … но проблемът не е в боклука като отпадък, а в това, което той символизира - апатия към самите себе си, липса на естетичност и дори цинизъм. Издигащите се камари са паметниците, които нашето общество ще остави за поколенията, а често димящите контейнери са погребалните му клади.
Истински страшното е, че всичко това е просто видимото на повърхността. В дълбините си проблемът показва как обществото мисли и подчертава равнодушието му към природата и бъдещите поколения. Боклукът остава стъпка назад, при положение че не знаем как да възпитаваме децата си. Например една много важна институция като училището не подпомага развитието на учениците като хора. Единственото нещо, което има значение е сухото, стерилно знание. Така може да заключим, че проблеми като боклука са единствено резултат на дисфункционалността на държавата като цяло. Също не е ли по-логично да спрем да създаваме отпадъци вместо да създаваме и в последствие да ги чистим.
„Пука ли ти за боклука?” е интересен въпрос. Предполагам на много хора им пука, но не правят нищо, защото така са свикнали. Може би си мислят, че ако не е боклукът ще е нещо друго. Просто е изключително болезнено да имаме готово решение на такъв проблем и то в самите себе си, а да не правим нищо. Може би хората имат достатъчно „боклук” в живота си за да се занимават и с този по улиците, но ако наистина им пука за боклука те трябва да променят нещо.
Боклукът илюстрира не само начин на живот, но и начин на мислене, докато продължаваме да мислим така сметта ще е най-малкият ни проблем.
Павел Пашов – Клуб „Млад журналист” при ПМГ Габрово