1. Аз съм  - Христо Стоянов.
  2. Лесно или трудно е да си писател и защо? – Да си писател е трудно толкова, колкото да си дърводелец. Или кочияш. Всяка професия иска своята професионална култура. Лошо е, когато дърводелецът стане писател, а писателят по принуда стане дърводелец. Тогава нито текстовете ще са текстове, нито столовете и масите ще бъдат стабилни и красиви. Колкото по-богата професионална култура притежаваш – а тя е и интелектуална, и емоционална култура – толкова по-добър професионалист си ти. Всъщност, страшно е презрителното отношение към някои презрени професии. Отскоро започнахме по този начин да се отнасяме и към политиците. Но то е, защото ни липсва именно тази, да я наречем „държавническа“ култура. Българинът разбира от всичко и това е неговата трагедия. Справка: „Ефектът Дънинг-Крюгер“…
  1. Хората ме познават като роден и израсъл в Смолян, но не знаят, че съм от Габрово. И това не ме радва. Веднъж в Габрово попитах една жена знае ли откъде съм, тя тропна с крак и отсече: „От тука… И се фукаме с Вас“… Това окончателно ми показа откъде съм и кой съм.
  1. Приятелите ми са - Понякога си мисля, че са много. Понякога си мисля, че нямам. Но със сигурност най-верните ми приятели са вече Отвъд, защото докато са били на този свят с мен, не са ми дали повод да ги заподозра. Оказва се, че най-истинските приятели са тези, които не са имали възможност да ти помогнат. Защото истинският, идеалният приятел е в мислите ти. И той не е споделял с друг това, което си споделил само с него. Не те е предал. Заради това се опитвам да си доизмислям приятелите и не искам да ги проверявам. Хубаво ми е с тези, които имам наяве, а в сложни ситуации си въобразявам, че са ми помогнали. Разбира се, че имам и няколко такива, които не се налага да доизмислям. Но се опитвам да не им досаждам. Предпочитам аз да им помагам. А най-обичам да помагам на мъртвите си приятели – тогава може да се разбере кой е истински приятел. Тогава, когато помага на близките на мъртвия… Това е приятелство… А аз още не съм умрял, за да разбера това отношение на себе си.
  1. Домът ми е - Домът ми е едно прекрасно място. Жена ми, картините, скулптурите, книгите, бюрото, лаптопа... Библиотеките, улиците, пътищата, Родината – това всичко е моят дом. Но усещането не да се върнеш, а да се прибереш, е само Габрово. Въпреки че в него нямам дом в онзи смисъл на думата, в смисъл на къща. Но в Габрово се прибирам, другаде се връщам…
  1. Като дете обичах да - Като дете обичах да се правя на голям. Сега искам да съм дете... Обичах да мечтая и това ще престане в последния ми миг. Странно нещо – в предсмъртните си мигове дали човек продължава да мечтае. Защото мечтата е свързана с бъдещето, а там нали няма да ме има вече. И въпреки всичко…
  1. Вкусът, който ме връща към детството, е - Попара с хляб, сирене чай и захар… Черешата-хрущялка, джанката на Дядо Дянко с кумболки, (може и комбулки – не зная), сълзите на мама, армеената чорба с натрошена препечена люта чушка и нарязан праз лук от чичо...
  1. Когато пътувам - Си мисля какво трябва да свърша, като се върна. Защото за какво пътувам, ако не се върна да свърша нещо…
  1. Често сънувам, но не тълкувам сънищата си. Стига ми, че се опитват да ми тълкуват чужди хора живота (дали пък не съм нечий сън? Май, освен че съм сън, съм и кошмар) Не искам да се сънувам...
  1. Ядосвам се, когато не мога да променя света около себе си. А той се нуждае неистово от промяна...
  1. Най-големият ми страх е - Да не би да не си свърша работата на този свят. Сигурно заради това спя по два-три часа в денонощие. Дошъл съм да свърша нещо на този свят и е страшно, ако не е това, което правя. Ами ако за друго съм дошъл? Но за каквото и да съм дошъл, да свърша поне това, което съм започнал...
  1. Мечтая за - Толкова много неща... А времето за мечти никога не е достатъчно, защото тъкмо осъществиш някоя мечта и започваш да мечтаеш за друго. Веднъж се опитах да не мечтая… Просто няма такъв момент… Но вече писах за мечтите…
  1. Вярвам в – Доброто... Лошото не съществува. Просто някой се опитва да направи добро някому, но неговото добро не е в мой интерес и заради това смятаме, че е лошо.  
  1. Думата, която искам да чувам за себе си е - Оказа се готин тип, не можахме да го разберем и променим по наш образ и подобие...
  1. Въпросът, на който все още не съм отговорил, е - Докъде точно се намира безкрайността... И отвъд тази безкрайност колко безкрайна е другата безкрайност… Защото ние всички се намираме там, нали…
  1. Моето изречение с думата „ако“ – Няма такава дума…
  1. Моето изречение с думата „ще“ – Ами ние вече сме в това „ще“... Да си довършим работата…
  1. Любимият ми габровски анекдот е - О, колкото и странно да е, не са анекдоти. Чешити, чешити, чешити са ми любимите в Габрово...  
  1. Габрово ли? Ами то е - Моето място за прибиране...

     20. На габровци днес бих казал - Че е време. Време е да си помечтаем, докато осъществяваме предишната си мечта... И не е задължително мечтата да е свързана с камъка, който ти се иска да хвърлиш в градината на съседа. По-добре е с този камък да започнеш зид, защото няма камъни за хвърляне. Има само камъни за зидане.

 

Интервюто е част от онлайн изданието „С Габрово в сърцето“, посветено на 160 години от обявяването на Габрово за град.