1 юли 2020, 10:01
- Аз съм - Христо Стоянов.
- Лесно или трудно е да си писател и защо? – Да си писател е трудно толкова, колкото да си дърводелец. Или кочияш. Всяка професия иска своята професионална култура. Лошо е, когато дърводелецът стане писател, а писателят по принуда стане дърводелец. Тогава нито текстовете ще са текстове, нито столовете и масите ще бъдат стабилни и красиви. Колкото по-богата професионална култура притежаваш – а тя е и интелектуална, и емоционална култура – толкова по-добър професионалист си ти. Всъщност, страшно е презрителното отношение към някои презрени професии. Отскоро започнахме по този начин да се отнасяме и към политиците. Но то е, защото ни липсва именно тази, да я наречем „държавническа“ култура. Българинът разбира от всичко и това е неговата трагедия. Справка: „Ефектът Дънинг-Крюгер“…
- Хората ме познават като роден и израсъл в Смолян, но не знаят, че съм от Габрово. И това не ме радва. Веднъж в Габрово попитах една жена знае ли откъде съм, тя тропна с крак и отсече: „От тука… И се фукаме с Вас“… Това окончателно ми показа откъде съм и кой съм.
- Приятелите ми са - Понякога си мисля, че са много. Понякога си мисля, че нямам. Но със сигурност най-верните ми приятели са вече Отвъд, защото докато са били на този свят с мен, не са ми дали повод да ги заподозра. Оказва се, че най-истинските приятели са тези, които не са имали възможност да ти помогнат. Защото истинският, идеалният приятел е в мислите ти. И той не е споделял с друг това, което си споделил само с него. Не те е предал. Заради това се опитвам да си доизмислям приятелите и не искам да ги проверявам. Хубаво ми е с тези, които имам наяве, а в сложни ситуации си въобразявам, че са ми помогнали. Разбира се, че имам и няколко такива, които не се налага да доизмислям. Но се опитвам да не им досаждам. Предпочитам аз да им помагам. А най-обичам да помагам на мъртвите си приятели – тогава може да се разбере кой е истински приятел. Тогава, когато помага на близките на мъртвия… Това е приятелство… А аз още не съм умрял, за да разбера това отношение на себе си.
- Домът ми е - Домът ми е едно прекрасно място. Жена ми, картините, скулптурите, книгите, бюрото, лаптопа... Библиотеките, улиците, пътищата, Родината – това всичко е моят дом. Но усещането не да се върнеш, а да се прибереш, е само Габрово. Въпреки че в него нямам дом в онзи смисъл на думата, в смисъл на къща. Но в Габрово се прибирам, другаде се връщам…
- Като дете обичах да - Като дете обичах да се правя на голям. Сега искам да съм дете... Обичах да мечтая и това ще престане в последния ми миг. Странно нещо – в предсмъртните си мигове дали човек продължава да мечтае. Защото мечтата е свързана с бъдещето, а там нали няма да ме има вече. И въпреки всичко…
- Вкусът, който ме връща към детството, е - Попара с хляб, сирене чай и захар… Черешата-хрущялка, джанката на Дядо Дянко с кумболки, (може и комбулки – не зная), сълзите на мама, армеената чорба с натрошена препечена люта чушка и нарязан праз лук от чичо...
- Когато пътувам - Си мисля какво трябва да свърша, като се върна. Защото за какво пътувам, ако не се върна да свърша нещо…
- Често сънувам, но не тълкувам сънищата си. Стига ми, че се опитват да ми тълкуват чужди хора живота (дали пък не съм нечий сън? Май, освен че съм сън, съм и кошмар) Не искам да се сънувам...
- Ядосвам се, когато не мога да променя света около себе си. А той се нуждае неистово от промяна...
- Най-големият ми страх е - Да не би да не си свърша работата на този свят. Сигурно заради това спя по два-три часа в денонощие. Дошъл съм да свърша нещо на този свят и е страшно, ако не е това, което правя. Ами ако за друго съм дошъл? Но за каквото и да съм дошъл, да свърша поне това, което съм започнал...
- Мечтая за - Толкова много неща... А времето за мечти никога не е достатъчно, защото тъкмо осъществиш някоя мечта и започваш да мечтаеш за друго. Веднъж се опитах да не мечтая… Просто няма такъв момент… Но вече писах за мечтите…
- Вярвам в – Доброто... Лошото не съществува. Просто някой се опитва да направи добро някому, но неговото добро не е в мой интерес и заради това смятаме, че е лошо.
- Думата, която искам да чувам за себе си е - Оказа се готин тип, не можахме да го разберем и променим по наш образ и подобие...
- Въпросът, на който все още не съм отговорил, е - Докъде точно се намира безкрайността... И отвъд тази безкрайност колко безкрайна е другата безкрайност… Защото ние всички се намираме там, нали…
- Моето изречение с думата „ако“ – Няма такава дума…
- Моето изречение с думата „ще“ – Ами ние вече сме в това „ще“... Да си довършим работата…
- Любимият ми габровски анекдот е - О, колкото и странно да е, не са анекдоти. Чешити, чешити, чешити са ми любимите в Габрово...
- Габрово ли? Ами то е - Моето място за прибиране...
20. На габровци днес бих казал - Че е време. Време е да си помечтаем, докато осъществяваме предишната си мечта... И не е задължително мечтата да е свързана с камъка, който ти се иска да хвърлиш в градината на съседа. По-добре е с този камък да започнеш зид, защото няма камъни за хвърляне. Има само камъни за зидане.
Интервюто е част от онлайн изданието „С Габрово в сърцето“, посветено на 160 години от обявяването на Габрово за град.