"Хавър" е носител на следните награди и номинации: Кан ’11 – награда на ФИПРЕССИ, номинация за „Златна палма”

Марсел Маркс, бивш писател и известен бохем, се е оттеглил в доброволно изгнаничество в крайбрежния френски град Хавър, където се е сближил с местните хора в качеството си на честен, но не и проспериращ ваксаджия. Погребал мечтите си за литературен успех, той живее щастливо в триъгълника, който образуват любимият му бар, работата и съпругата му Арлети. Неочаквано обаче съдбата му изпраща малолетен бежанец емигрант от Африка, а тежка болест приковава Арлети на легло.

Марсел трябва да се изправи срещу стената на човешкото безразличие с единственото оръжие, с което разполага – вродения си оптимизъм и непоклатимата солидарност на хората от квартала. Врагът му е огромната държавна машина на Запада в лицето на полицията, която с всеки изминал миг се приближава към бежанеца. Време е Марсел да лъсне обувките си и да оголи зъбите си.

„Имало едно време в Анадола" е носител на  Голямата награда на журито от Кан ’11, има  номинация за „Златна палма”; Карлови Вари ’11 – Награда „Netpac” (Нури Билге Джейлан).

Животът в малко градче е като път през степта – усещането, че зад следващия хълм ще се покаже „нещо ново и различно”, се губи в неизменно сходните, заострени, изчезващи или безкрайни влачещи се друмища...

Въпреки че духът на Чехов витае във филма, не сюжетът трябва да следите, а безбройните и наглед несвързани детайли, които хвърлят светлина не само върху престъплението в центъра на историята и мотивите за него. Всеки един от героите, които се събират за разгадаването на случая, е много по-дълбок и впечатляващ, отколкото на пръв поглед внушава обикновеният му външен вид. Крайният резултат е забележителен, не само що се отнася до образите, но и защото представлява задълбочен и всепроникващ портрет на турското мултикултурно общество. Да не забравяме и усета на Джейлан за осветление и постройка на кадъра – независимо дали става дума за натюрморти или пейзажни фрески, – познат ни от всичките му предишни филми. Конструирането на образите е не по-малко забележително – начинът, по който той използва природната картина на Анадола, спиращ дъха с мрачната неяснота в първата половина на филма, спомага за развихрянето на несъмнения му талант за осветяване на интериори и най-вече човешки лица. В случая не става дума само за съвършена кинематография, макар филмът да е точно това, но по-скоро за художническия талант, който Джейлан демонстрира и като фотограф. Актьорският състав се вписва естествено в тези перфектно изрисувани портрети. Повечето от тях са професионални актьори, но успяват да изглеждат като истински, обикновени хора, въпреки че Танер Бирсел се шегува в един момент с беглата прилика между него и Кларк Гейбъл. 

 Дан Файнару, Screen International