Живеем във времена на размиване, изтляване на всички идентичности – национални и културни. Не успяваме да предадем на децата си ценностите, с които живеем. Не успяваме да предадем и спомените си. Живеем в свят, страдащ от амнезия. Свят, който обича да обръща внимание на чувствата си, а не на спомените си... Който планира, но не си спомня... Свят, в който човек отлично знае къде е, често знае къде ще бъде, но рядко се сеща от къде е.

Точно в това време, за да не загубим себе си, трябва да си спомняме кои сме. Не от сантиментални подбуди, не от местни комплекси или от великоградски шовинизъм.

И ако националната принадлежност е свързана повече с езика, подражанието, деленето на свои и чужди, с почитането на герои, то мястото където човек живее, където е роден е в най-буквалният смисъл на думата част от живота му.
Човек може да заживее в друга държава, да започне да говори с акцент родния си език, да промени навиците и ценностите си, може да станe и съвсем чужденец, но това, което никога няма да изчезне са улицата, която води към дома, съседите, училището, приятелите, гледката от прозореца, отговора на въпроса от къде си и къде живееш… Родният ни град формира в такава степен личността, че не е необходимо припомняне, не е необходимо изтъкване. Градът ни живее в нас, в родителите ни, в децата ни. Той е в думите ни, в лицата ни, в бележника от училище, в адреса на пощенския плик….

Да не знаеш града си или да го забравиш, означава да загубиш част от себе си.
Да не помниш от къде си, означава да се откажеш от част от живота си.

Габровци са около 0,001% от населението на земята. Днес няма да спорим дали това е много или малко, но сигурно е, че НЕ това определя вселенската значимост на Габрово. Един град, това не са улиците, тротоарите, къщите, дори не са училищата, театъра … Един град са хората. Габрово е габровци.

Вселенската значимост на Габрово идва от това, че това е част от живота, мирогледа, спомените, плановете на габровци, тези които са живели тук, тези, които живеят и тези, които ще живеят тук.
Габрово е планинската упоритост и непокорният дух, които са по отличителни и от чертите на лицето на хората от този край. Габрово е стопанският успех, преследван системно и всеотдайно. Габрово е изкуството, създадено от габровци, което покорява света. Габрово са изписаните с трудност първи букви, първата прочетена цяла думичка. Габрово са книгите написани тук. Габрово са обещанията, дадени тук, които се помнят… Габрово е и всички спомени, които живеят тук, на всичките континенти на света, сигурно в почти всички държави. Габрово е габровци.

Понякога Габрово не е около 0,001% от населението на земята, а почти цялото население на земята или поне това население, което има смисъл за мен. Габрово понякога е не просто пространството между „Ябълка” и „Коня”, а целият свят, или поне този свят, който ми е най-скъп.

Обичаме града си, не само защото е наш, а защото е част от нас. Защото обичаме родителите си и защото обичаме децата си.

Днес е празник.
Днес не е време да се сетим, че обичаме града си, както не се сещаме, че обичаме децата си само на рождените им дни.
Днес не е повод за равносметка. Тя трябва да се прави по често от веднъж в година.
Днес не е денят да си припомняме, защото изобщо не бива да забравяме.
Днес е денят да мечтаем... И още, от този ден, трябва да се вижда, къде желанията ни и действителността се пресичат. Някъде преди следващия 16-ти май.

Днес не е просто денят на Габрово. Днес е нашият ден.

Честит празник!