„Добра среща, добри наплати“ – това събитие, което се проведe на 3 и 4 юли в музей „Етър“ край Габрово събра майстори, работещи с глина, кост, рог и камък. Важно е да се съхранят занаятите и го осъзнаваме, виждайки как се изработва ръчно един предмет, който може да ни служи в бита. Разбира си, много е атрактивно да си го купиш – у нас те не са й чак толкова скъпи. Можеш да видиш с очите си как е изработен. Майсторите не са просто търговци. Творци са. Грънчарите, например, които на 3 и 4 юли в музей „Етър“ са четирима – трима гостуващи и майсторът от етърската чаршия, имат свои коренно различни стилове. Всеки има грънчарско колело, всеки използва глина, всеки демонстрира уменията си пред публика и не се притеснява да разказва за живота, който го е довел до грънчарското колело. Крайният продукт, създаден от тях, обаче, е различен. Майсторите са вдъхновени от това, което правят. Никой не говори за занаята си като за „работа“. Той е и това, естествено, но в значителна степен е и осъзнато изкуство. Ако се спрем специално на грънчарите, те успяват да се издържат с продуктите на своя труд. Практикуват от дълго време и има на кого да предадат познанието си. Изделията им са като произведение на изкуството, а всъщност са за битова употреба. Представете си една наредена маса за вечеря. На човек му се иска да седне и да остане дълго, дори да не е гладен. Красотата, с която е обгърнат, го предразполага към това.
Грънчарката Десислава Владовска, която спечели Майсторската надпревара по грънчарство в едно от изданията на Международния панаир на традиционните занаяти в музей „Етър“, разказва, че гостите й винаги остават дълго на трапезата. Съдовете, в които се сервира са създадени от нея, сготвила е вкусните ястия, при това с продукти от своята градина. „Бог е създал човека от кал и му е вдъхнал живот. Когато започнах да се занимавам с керамика, много се зарадвах. Не мога да вдъхна този живот, който Бог е дал на човека, но пък внасям празненство и настроение с моите изделия”, казва грънчарката.
Ивайло Господинов има съвсем различен стил от Десислава Владовска. И неговите съдове правят впечатление. Дълго е експериментирал, за да постигне точно този вид на чашите, чиниите, купите и другите предмети, които създава. Ивайло е грънчар от 20 години и не само се издържа от занаята си, но има и на кого да го предаде. Още щом човек види синьо-зелените нюанси, които грънчарят използва за предметите си, може да познае от ръката на кой майстор са създадени.
Надежда Христова е от Троян. Представя се като майстор керамик. Тя е и художник, а предметите, които изработва биха могли да се определят като арт. Когато започва да работи керамика има различна идея за предметите си, но както сама казва: „Пазарът ме насочи“. Керамичните съдове, които Надежда Христова създава са в преобладаващо червен цвят или негови нюанси. Привличат погледите от далеч и могат да служат както за украса на дома, така и за ежедневна употреба. Красиво, практично и полезно.
Етърският майстор грънчар Веселин Дамянов е известен на хиляди българи с характерните предмети, които изработва. В работилницата му на чаршията в музея може да се види габровската керамика, характерна със своята ведра украса. Грънчарите, които работят тук са двама – Веселин Дамянов и Таня Станева. Това е и едно от най-любимите места за посетителите – и на възрастните, и на децата. За всекиго има по нещо.
Две години и половина по-късно Иван Симеонов – победителят в Младежката секция от майсторската надпревара по време на Международния панаир на традиционните занаяти в музей „Етър“, изглежда по-осъзнат и по-зрял. Убеждението му, че работата с камък е неговото професионално призвание е също толкова силно, колкото и през 2018 г. На събитието „Добра среща, добри наплати“ Иван Симеонов представя и скулптура и предмети за бита. Изваяните под длетото му бюстове и лица определено са изкуство. Интересното е, че и мивките, пепелниците, шохавете и поставките за вино не им отстъпват по-качество.
Живко Петров се занимава с миниатюрна резба. Използва дърво, метал и кост, върху които резбова символи, животни и хора. Майсторът, който живее в Трявна е на възраст, когато има желание да предаде занаята си, но не успява да намери младежи с достатъчно търпение, желание и постоянство. „Занаятът умира с мен“, опасява се Живко Петров, но не се отказва да търси наследник. Самият той е възпитаник на проф. Антон Дончев и го смята за най-добрия резбар в България. Въпреки това, години са му били нужни, за да изгради уменията си. Като младеж попада в Рилския манастир, вижда кръст на слепия монах Рафаил и това е мигът на неговото решение да стане резбар. Този занаят, особено миниатюрната резба, не може да съществува в пазарни условия, необходимо е да има защита и стимулиране на уменията на този тип майстори, убеден е Живко Петров.
Тодор Иванов изработва бижута от рогове на животни. Пътят му към утвърждаване на това изкуство, като професионално занимание се сблъсква с известно неразбиране, но все пак успява да убеди комисията за издаване на майсторски свидетелства, че си заслужава да го подкрепи. „Никъде по света рог не се работи така, както при нас. Пловдивската школа – нека да я наречем Българската школа, прави предмети тип мозайка. Нямат нищо общо нито с индийската, нито с виетнамската, нито с китайската традиция“. Пазар за продукцията има, у нас практикуват по-малко от 10 майстори. Тодор Иванов е един от тях.