В рубриката „Избирам Габрово!“, разговаряме с Петя Цонева, която само преди броени дни получи Голямата награда на XVI Национален поетичен конкурс „Жената – любима и майка“. Талантливата габровка е лауреат на множество национални конкурси за поезия, автор на две стихосбирки и англоезична книга с критически анализи. Завършила е специалностите “Приложна лингвистика”, “Конферентен превод” и “Британистика” във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където защитава докторантура и доцентура, и работи като преподавател по английски език и литература.
Кажете ни нещо повече за последната си награда?
Бях отличена в литературен конкурс, посветен на началото на пролетта, съзидателната сила на живота и майчинството. Награденото стихотворение „Бяло момиче“ пресъздава начина, по който любовта възражда. Проследява нейната сезонна ритмичност, говори за любовта на художник, който рисува своята любима и тя се ражда от любовта му. В много от последните ми стихотворения присъства белият цвят, защото имам потребност от него, от способността му да събира всички цветове от спектъра на светлината.
Преподавател сте във Великотърновския университет. На какво искате да научите своите студенти?
Мисля, че най-важното, което трябва да научат, е да могат да се вглеждат в нещата на живота, да четат знаците не само на текстовете и езика, а да имат цялостен аналитичен поглед, да откриват смисъла, за да могат да намерят по-добре своето място в сегашното време.
Какви са допирните точки между работата Ви и поезията?
Трудно ми е да анализирам своето творчество, но творческият поглед ми помага, когато изследвам произведения от други автори. Той ми позволява не просто да чета посланията, а да търся причината за тях, да мисля за автора и да се опитам да вникна в неговото време, стремежи, болка, вдъхновение. Има много в едно литературно послание, то е съвкупност от личността на твореца, неговото време, език и периодите, през което ще пътува произведението. Литературната творба умее да пътува през различните епохи и да бъде отворена за прочит от различни читатели, от различни времена.
Как влезе поезията във Вашия живот и кога?
Поезията е част от твореца и вероятно съм се родила с нея. Сигурно е била с мен дълго време, но в един момент съм започнала да намирам думите за нея. Има много поети на тишината, защото мнозина от нас имат поетически поглед, но не могат да го изразят с необходимите думи.
Разкажете ни за новата си поетична книга ...
Заглавието на новата ми книга е „Белият час“. За мен това е време, в което се отварят врати към други времена и места, едно гранично пространство, каквото е и самата поезия. Преди няколко месеца, заради пандемията, се преместихме в родната къща на баба и дядо в отдалечен квартал на Габрово. Тях вече ги няма, но къщата е останала, и за мен това завръщане беше особено докосващо. Досегът с отминалото време и живот, който е изживян достойно, винаги създава в теб чувство за чистота и топлина. Може би това е причината, поради която опитът ми да се завърна е съществена част от „белия час“ на новата стихосбирка.
А какво е за Вас този бащин кът, какво е за вас Габрово?
Преди всичко родното ми място. Аз съм човек, който се привързва към земята, към местата. Вероятно поради някакви космически, необясними причини съм се родила точно тук и го усещам с цялата си същност. Имала съм възможност да пътувам на много места в чужбина, но никъде не бих останала толкова дълго, че да не се завърна у дома. Лично аз изживявам раздялата с родното място като своеобразно предателство към това, което ми е дадено по рождение. Разбира се, хората са устроени по различен начин. За мен корените не са нещо, което може да бъде лесно отсечено. Важно е да бъда близо до тях и да живея на мястото, където са те. Това ми дава сила и мога да го сравня с митологичната фигура на Антей, който черпи енергия от връзката си със земята.
Може ли човек да бъде успешен в Габрово?
Не мястото гарантира успеха на човека, а самият човек. В условията на доскоро свободно пътуващия свят мярката за успех си служи с широки стъпки и щедри граници. Но за мен той има по-различно измерение и то е усещането, че си там където трябва да бъдеш. Един от съвременните ни международно признати писатели, Георги Господинов, си позволява да се усъмни в понятието „география на щастието“. Не мястото определя широките хоризонти, а хоризонтите вътре в нас. 
Какво беше последното, което написахте, и какво ще бъде следващото?
Написах много тъжно стихотворение, посветено на момче със синдром на Даун, което преди няколко дни си отиде от коварния вирус. Тягостно е усещането за присъствие на смърт навсякъде около нас. Библейската мъдрост казва, че всяко изпитание идва със своя изходен път. Моята надежда и това, което съм вложила като идея в стихосбирката „Белият час“, е именно търсенето на изходния път, който се съдържа дори в най-страшните моменти.
Да завършим позитивно с пожелание от Ваша страна…
Ще завърша с друго мое бяло стихотворение - Бялата птичка...
Есента своя струнен концерт от крила композира –
върху правите жици са кацнали ноти безчет.
И една по една, всяка трепва, започва и спира
като драснат набързо от Моцарт величествен ред.
А под тях моят ден накуцуква и пак криволичи
с непохватната стъпка на малък, замислен земляк.
Но със цялата бедност на своята сила обича
полетялата музика лятна на птичия мрак.
Ветровете са трупнали златни глави на балкона
на голямата черна смокиня, превита от плод.
Те листата ѝ бавно, заслушани в синьото, ронят.
Лист по лист се отронва в сърцето и моят живот.
Може би, ако той някой ден се научи да тича
и ме впрегне в една натежала от жито кола,
ще се втурна да търся напред, все по черните жици,
на надеждата чудното, тихото, бялото „ла“.
И по целия път, вдигнал прах като златна къделя,
всяка песен за хляб ще се връща във късния ден.
Ще са всичките птици в сърцето ми ангелски бели.
Даже бялата птичка добра да не литне над мен.
А пожеланието ми е да намерим сили в себе си, да открием цвета на надеждата в нас. Може би тогава всичко ще се промени.