Д-р Иван Добринов е психиатър, началник на отделение в Държавната психиатрична болница - град Раднево. Консултант към Сдружение "Майки срещу дрогата" - Пловдив и член на Сдружение за психосоциална рехабилитация и ресоциализация "Избор" - Стара Загора. Водещ специалист в сферата на лечението на пациенти с тежка зависимост към алкохол и наркотици.
- Вие сте психиатър с богат професионален опит в лечението на алкохолна зависимост. Какво не знае обществото ни за алкохолизма като заболяване и по-конкретно за алкохолизма при жените?
Не бих правил обобщения. Различните хора имат различна компетентност по въпроса. Ако човек потърси информация, налице са всички възможности да се образова адекватно, да открие помощ. Също така може да попадне на доста абсурдни теории, „чудодейни“ средства, недобронамерени търговци и зловредни „лечители“. Един автор беше направил аналогия между купуването на автомобил и търсенето на лечебна програма. За съжаление често отделяме повече време за проучване на цени, технически характеристики и търговци за новата си кола, отколкото за терапевтичната програма на един зависим… Аз лично често се дразня и остро реагирам на некомпетентни високопарни изказвания в медиите на високопоставени „експерти“, които могат сериозно да навредят. По отношение същността на алкохолната зависимост, нещата отдавна са конкретизирани. Световната здравна организация включва алкохолната зависимост в Международната класификация на болестите още през 1951 г. В сега действащата МКБ-10 има много ясно дефинирани критерии за диагностика.
За жените, засегнати от алкохолна зависимост, има разнообразна митология, сериозни проблеми по отношение своевременната диагностика и предлагането на помощ.
- Каква е картината у нас по отношение на това заболяване – знае ли се колко са мъжете и жените с алкохолна зависимост?
За съжаление в България няма единна система за обхват на хората, страдащи от зависимост, както и точни статистически данни. Нееднократно сме били критикувани за това в рамките на ЕС, но нашите управляващи проявяват впечатляващо дебелоочие по темата. Повечето зависими са извън здравната и социалната система, т.е. оставени са да деградират физически, психически и социално. На теория между 3 и 5 % от населението е зависимо от алкохол. Важно е да правим разлика между вредна употреба и зависимост. Това са качествено различни състояния. Жените боледуват по-рядко от зависимост, но за съжаление - по-тежко. Съотношението на боледуващите мъже към жени е 6:1.
- Каква е разликата между мъжете и жените алкохолици?
На мъжете, пиещи големи количества алкохол, в нашата култура се гледа с възхищение като на „юнаци“, „тренирани“, „бабаити“ и т.н. Често те самите се хвалят гордо с това. За съжаление повишеният толеранс е един от белезите на зависимост: организмът се опитва да неутрализира действието на алкохола и човек започва „да носи“ на огромни количества. Едва в късните фази на зависимостта толерансът рязко се срива, което най-често е признак на тежко чернодробно увреждане. Социалните роли на жената не предполагат такава употреба. Женският организъм има някои физиологични особености, които го правят доста по-уязвим. Женското тяло съдържа около 10 % повече мазнини. Жените се напиват по-бързо и изтрезняват по-бавно от мъжете. По-често страдат от вторични усложнения - както телесни, така и психични. Особено трудни за лечение са коморбидните състояния, когато зависимостта се съчетава с депресивни, тревожни разстройства, фобии и др. Безпомощната пияна жена е потенциална жертва на насилие. Обществото има презрително, критично и негативно отношение към нея. Често засегнатите се крият упорито, не търсят помощ, не споделят проблемите си. Понякога постъпването им в дългосрочна терапевтична програма е сериозен проблем, предвид финансова зависимост от съпруга, или нуждата да се грижат за децата си. Ако зависимата жена употребява алкохол по време на бременност, може да се стигне до тежки увреди на новороденото – т.нар.“фетален алкохолен синдром“.
4. Колко често се обръщат към Вас жени с проблемна употреба на алкохол и мислите ли, че стигмата към тях е много по-голяма от тази към мъжете?
Със сигурност стигмата е много по-голяма. Освен това държавата ни демонстративно пренебрегва техните нужди. Лечебните програми, специализирани за зависими жени, са много малко на брой, често краткотрайни и без нужния обхват от грижи. Ще дам пример с болницата, в която работя: отделението за мъже е с 60 легла, а за жени е обособен само един профил с 12 легла в друго отделение, където се лекуват и пациентки с хронична шизофрения и умствена изостаналост. Близко до ума е, че подходът при тези болести е коренно различен и би трябвало персоналът да бъде с различна квалификация.
- Статистиката показва, че около 32 % от българките употребяват спиртни напитки. На фона на тази картина, в кой момент една жена трябва да се замисли за това дали всъщност няма проблем? Кои са основните симптоми, на които трябва да обърне внимание и да потърси помощ?
Обикновено зависимите твърде късно усещат нуждата от помощ, това е характерно за болестта. Алкохолът в началото предизвиква приятни усещания – еуфория, удоволствие, преживяване за възнаграждение, понижаване на напрежението, подобряване на съня. Хората се опитват да го използват като лекарство, но за съжаление той не е такова. Деградацията става бавно, постепенно, коварно, неусетно. Основен симптом на зависимостта е нарушеният контрол върху началото, нивото и края на употребата. Народът ни го е казал много точно: „Без едно може, с едно не може“. Често близките първи забелязват промяната в поведението, докато зависимата категорично отрича, дразни се от критиките им, отказва консултация със специалист и помощ. Често информация търсят първо роднините. Засегнатите жени сесъгласяват да бъдат прегледани и лекувани едва след появилите се тежки усложнения.
- Кои са най-честите бариери, които спират една жена да потърси професионална помощ и как може да им се помогне да ги преодолеят?
Огромен проблем е зловещият недостиг на обучени специалисти в сферата на зависимостите. Много терапевти с умения в други сфери агресивно се рекламират и смело се хвърлят да лекуват зависимост, без да имат и бегла представа за болестта. Често обвиняват, критикуват, заплашват, изискват от близките да упражняват контрол, изписват лекарства, които зависимата жена приема заедно с алкохола. Това може данавреди сериозно, както и да отложи адекватните мерки. Зависимостта е прогресивна болест и колкото по-рано се започне адекватно лечение, толкова по-добра е прогнозата. Помощта би следвало да бъде достъпна – чрез конфиденциални консултации, превантивни програми, медии, социални мрежи, групите за самопомощ и взаимопомощ. В тази сфера ни предстои още много работа…
- Какъв вид професионална помощ и подкрепа предоставяте за жените с проблемна употреба и доколко е от значение дали с тях ще работи мъж или жена-специалист?
За съжаление теоретичните изисквания и стандартите в тази сфера рязко се разминават с действителността в България. На теория достъпната компетентна консултативна помощ е първото условие. Лечението се извършва от мултидисциплинарни екипи, има логично следващи етапи, предоставя възможност за индивидуален план, според нуждите на пациентката. В екипите се включват мъже и жени, хора с различна професионална компетентност – лекари, медицински сестри, санитари, психотерапевти, социални работници, спортни и трудотерапевти, арттерапевти, фамилни терапевти, консултанти с личен опит и др. Работи се в мрежа с групите АА и Ал Анон. У нас това се говори, но не се прави. Основните етапи на лечението са детоксификация /овладяване на абстинентните симптоми след спиране на употребата/; психосоциална рехабилитация и ресоциализация. Важна е и компетентната работа с близките, защото те често имат ключово значение при възстановяването. Акцентите във всеки етап са различни. Детоксификацията е основно медицинска процедура и цели предотвратяване на животозастрашаващи усложнения като алкохолен делир, епилептични гърчове, както и на неприятните абстинетни симптоми. Психосоциалната рехабилитация предполага дългосрочна програма за промяна на мисленето и поведението. Инструментите са вече от съвсем друга сфера – психотерапевтични, обучение в социални умения, работа с мотивацията, поемане на отговорност и др. Ресоциализацията предполага социални услуги, каквито у нас липсват: например дневни центрове, защитени жилища, защитени работни места, продължаваща психотерапевтична работа и т.н. Единствено групите за самопомощ и взаимопомощ АА /Анонимни Алкохолици/ в момента оказват подкрепа и дават възможност за възстановяване в общността. Но те не биха могли да заменят държавата…