Логиката на войната различава само победа и поражение, победител и победен. И в боя, и на световната политическа арена, не побеждава този, който е прав, а този, който е по-силен. Мисията е да събереш повече, по-силни и по-храбри мъже под знамената, за да докажеш, че освен справедлива, твоята война е и победоносна.
Тук, на Върха, преди 132 години са разположени пет български опълченски дружини, Брянският и Орловският полк - всичко 11 батальона с не повече от 7000 бойци и 27 оръдия, в подножието са 48 табора пехота, 5 ескадрона, 14 отряда башибозук и 8 батареи - общо към 27 000 човека с 48 оръдия. Турската армия яростно атакува четири пъти по-малобройния противник от юг, от югоизток и от запад.
И когато стоите тук, гледайки костюмите на официалните гости и опрятните униформи на войниците, се опитайте да си представите брадясалите уморени лица, разкървавените длани, дъхът на барут във въздуха, смразяващите кръвта викове на противника, страшния грохот на боя, по-страшен може би от планинска буря.
За мащабите на историята, тази битка не е най-голямата, но това е боят, който може да предопредели хода на войната, а войната ще определи свободата на България. Затова залогът на „пазителите на прохода” е огромен. От гледна точка на справедливостта боят е бил спечелен преди да е започнал. Твърдостта на волята и на стоманата трябва да покажат кой ще спечели истинската победа, тази на бойното поле.
Тук, на Върха, България за първи път е докосната от духа на победата, след 500 години смирение, след пораженията от Априлската епопея.
Въпреки трудното положение, въпреки численото превъзходство на противника, въпреки жаждата, въпреки липсващите боеприпаси, победата се ражда тук. Срещу османците не стоят вече бунтовници, стоят не просто воини, стоят победители…
Великият воин не става такъв след боя, той влиза в боя като велик воин, именно и затова побеждава… винаги. Пътят на победителя е белязан не само от храбростта и силата, но и от знаците на природните стихии. Победителят владее не само собствената си воля, но и държи в шепите си страха на противника…
Затова на 23 август вечерта, когато опълчението и руските войски са изтощени до предела на своите човешки и материални сили, когато на помощ идват едва 150 души казаци и стрелци, …едва 150 на фона на десетохилядните турски войски…, по целия фронт се разнася мощно Ура, което екзалтира своите, и ужасява противника… И когато в нощта, насред най-ожесточените битки, настъпва лунно затъмнение, изпадналият в суеверен страх противник обръща огъня си… към луната…
Днес, да се говори за това, кога кого е победил българският войник е едва ли не политически некоректно. Войните изглеждат като стерилна партия шах срещу безлик опонент. Това е обида и за победителя, и за победения. Колкото победителят заслужава победата, толкова и победеният заслужава най-достойния противник.
Преди 132 години българските опълченци, заедно с руските войски, завоюваха… не постигнаха, не сполучиха, а извоюваха велика победа. Първата от средните векове насам и не последната. След това България е печелила много битки и за съжаление малко войни. Доказателство за това, че сме обречени вечно да сме по-силните и рядко да побеждаваме, или пък, че народът ни може да отгледа славни воини и слаби политици.
Днешната ни задача е да направим така, че спечелените битки винаги да означават победа. Това е най-добрата отплата за подвига на героите на Шипка.
22 август 2009 г.
връх Шипка