Време е за нова порция положителен заряд… Този път от един авантюрист, човек на изкуството, самоук фотограф, пропътувал 2400 километра, за да търси приключения. Той е от Латвия и идва в Габрово за малко. В рубриката „Избирам Габрово“ ви срещаме с Ярослав Чепурной или познатия в социалните мрежи на всички габровци като Дронче (DronChe). Много усмихнат, романтичен и вдъхновяващ.
Ярек, какво те доведе в Габрово?
По-скоро „кой“ - намерих българка, габровка и любовта ме доведе. Запознахме се в Полша, там учихме заедно. Дойдох за малко, а останах вече 13 години. Аз съм от Даугавпилс – втория по големина град в Латвия. Всеки ме пита как така от големия град съм дошъл в Габрово, а отговорът ми винаги е, че тук е раят. В големия град живееш забързан живот, трябва да летиш, да прескачаш през глави, докато в Габрово ритъмът е идеален. Ритъм, с който можеш да се развиваш, оглеждайки се наляво – надясно, да разбираш какво се случва. Няма бързане. Наслаждаваш се на всичко, защото тук е яко. Габрово е яко!
Дойде за малко, а кое те задържа?
Любопитно ми беше въобще какво е България. Не знаех нищо за тази държава, освен за Черно море, където целия Съветски съюз идваше. Когато стъпих на българска земя разбрах, че тя не е само Черно море и потоп от ол инклузив хотели. Това всъщност е една прекрасна страна, в която има зашеметяваща природа! В други държави трябва да пътуваш 7-8 часа, за да се промени пейзажа, докато тук в рамките на 2 часа можеш да спреш на поне 10 места да снимаш нещо, защото уникалното се случва пред теб – водопади, огромни дефилета, планини… това е втората ми любов. Първата е жена ми, втората е природата в България.
Фотографията на кое място е?
Фотографията ми е любовница (смее се). Тя застава на места между всичките ми любови. Тя е едно дело, в което трябва да влагаш много време, да четеш непрестанно, а това както се досещате отнема доста от миговете със семейството. Макар, че аз се опитвам да ги съчетая. С жена ми заедно се занимаваме с фотография -тя ми асистира, тя ме вдъхновява. Вижда нещата, които понякога аз не виждам, защото гледайки в обектива си мислиш за светлина, ракурс, настройки на фотоапарата и може например да не забележиш, че нещо по косата, по дрехите на модела не стои както трябва. Там изцяло се доверявам на съпругата си. Тя е моята муза.
Как стана така, че да се занимаваш с това?
Още от малък си мечтаех за тъмна стаичка с червени крушки, с ванички, където се преливат едни химикали и вадиш с щипките кадъра… Старата лентова фотография – има нещо съкровено и лично в нея. Във времето обаче, не се получи точно така. Много по-скъпо е и трудно можеш да си позволиш тези вани и химикали. По-скъпо е отколкото работата с дигитален фотоапарат. Аз лично имам и лентов, но кадрите не ги проявявам сам - давам ги в ателие. Лентовата фотография за мен е нещо супер лично, супер мое, което може би невинаги искам да показвам. С лента снимам предимно семейството си. Това може да се проточи с месеци, защото не е като да гледаш на дисплея и да изтриеш, каквото не ти харесва. При лентовата фотография събираш всичкото си знание, щракаш и край. Едва когато я проявиш, разбираш какво се е получило.
.jpg)
Какво е Габрово през твоя обектив?
Изключително красиво. Малък и китен, разнообразен през всички сезони град, не е сив, а разчупен от релефа и присъствието на няколко архитекта в епохите на градоустройство. Аз съм израснал в гладък като тепсия град, при нас всичко е равно и като човек от равнината, тук постоянно се възхищавам на денивелацията. Най-ценното, което имаме в Габрово, е невероятната местност Узана. Това за мен е портал към друг свят. Излизаш от градския живот, където всичко е светофари и асфалт и изведнъж си в гората, пълна с диви животни и точно когато си се уморил се появява на пътя ти хижа, където да си отдъхнеш. За някои това може да е малко, за мен е доста. За съжаление има и хора, които не го оценяват, защото тук освен релефа и климата е страхотен – чист и свеж въздух, без навалици. Преди години бяхме на ски в Австрия и на връщане се отбихме в Милано. Бях изненадан колко много хора влизат и излизат от магазините с пълни торби – лудница! Прилоша ми, нещо като паник атака, исках да се скрия някъде. Не знам, аз не съм човек на големия град, въпреки че съм роден в 120 – хиляден. Може би всъщност фотографията е и бягство от цивилизацията, а снимките с дрона - даже и от Земята.
В социалните мрежи си известен с твоите снимки. Радваш ли се на любовта на габровци?
Фотографът не е като писателя, Кафка например, който е писал и слагал в чекмедженцето, а след смъртта му бил оценен като гений. С фотографията е друго. Не че очакваш да се хареса, защото най-важното е на теб да ти харесва и да ти носи щастие. Малко е егоистично, но така е. Подбирам това, което искам да споделя в социалните мрежи и се радвам, че на хората им харесва. Случвало се е да съм в компания с непознати хора и да чуя коментари за снимки на Дрончето – става ми приятно. Същото е, когато излитам с дрона в градски условия и случайни минувачи ме заговарят. Аз ги питам: „Чували ли сте за Дронче – това съм аз“ и ми става хубаво, че те вече знаят. Виждам, че кадрите ми оставят усмивки по лицата на хората, което ми носи радост и ме вдъхновява да летя още и още, да търся нови ракурси. Не правя драстични манипулации на снимките си. Старая се да покажа това, което природата е създала, така както го е създала. Все пак живеем в реален свят и трябва да се придържаме към реалното.
Като говорим за реалното има ли нещо, което би искал да кажеш на габровци?
Бих им казал това, което казвам и на себе си всеки ден – да не губим вярата в хората. Сега в пандемичните условия, хората губят контакт и доверие един към друг. Слава Богу, че имаме тези условия в Габрово и не усетихме с пълна сила рестрикциите. Затова защо да бягаме от тук? Аз не искам Габрово да става мегаполис, но тези, които са родени тук защо трябва да бягат? Бих казал на габровци да не се отчайват и да не бъдат като Сърдитко от „Снежанка и седемте джуджета“. Има много таланти в Габрово, които се развиват, опитват - това е супер, просто трябва да им позволим да дишат. И другото, което бих казал на габровци е повече да се усмихват. Разбирам, че е трудно да вървиш с усмивката навсякъде, но крилатата фраза, че усмивката отваря врати, е истина. Много по-приятно е дори и непознат да те посрещне с усмивка.