Бих искала да напиша нещо умно, но как? Главата ми все още е пълна с глупости. Да напиша за мен самата ще бъде най-лесно, защото днес съм себе си. Днес се чувствам чудесно в кожата си. Просто в съгласие със себе си. Точно така.
Казвам се Анета, аз съм алкохоличка, наркоманка, сексохоличка, лакомница и булимичка. Но днес съм и жена, красиво и сложно създание. Някога смятах, че изследването на всички тези зависимости ще ме освободи от страданието и ще ми покаже пътя - ще ми даде инструкция за ползване на живота. Днес все още нямам такава, но съм щастлива и освободена от зависимости. Чувствам, че имам много възможности, но съзнанието за това, което съм преживяла, ще остане завинаги в сърцето ми. Искам да помня, защото благодарение на преживяното днес съм такава, каквато съм.
Да, чувствам се щастлива и ми е съвсем добре в собствената кожа. Обаче неведнъж ми е било толкова тежко, че съм се чувствала на ръба на живота и смъртта - собствената, интелектуалната, умствената. Госпожици депресия и меланхолия станаха обитатели на моята изгубена душа. Заемайки място завинаги в нейните тъмни кътчета, обувайки си пантофи и отваряйки вестник, създаваха впечатлението, че са домакини, като сееха още по-голям страх и черногледство. Нямах представа, че сама съм ги пуснала да влязат там, тревожех се колко дълго ще останат и защото ми се случва това нещастие. На мен, пак на мен!
Аз, вечната перфекционистка, отравяща живота на другите, и предимно на себе си, не можех да разбера в какво се състои тази тайна, че непрекъснато изпадам в неприятности. Та нали съм добро момиче, дори жена, умея да се гримирам и облека, да се погрижа за себе си, независима съм финансово, а по-специално не съм зависима от никой мъж. Дали?
Израснах като гъбка с недостиг на любов - постоянно убедена, че съм различна, неразбрана, екстремално чувствителна. Протягах ръце в търсенето на любов, приятелство и приемане, обвързвайки се с поредните партньори и псевдоприятели, отричах се подред от своите принципи, казвайки си, че всичко е наред, и приемайки мотото на други като свое. Толкова много жадувах за любов, да бъда обичана, че обичах своите мъже „предварително", за всеки случай, за да не им залипсва никога моята любов, същевременно се надявах, че някога ще забележат, че съществувам, а също, че имам душа... Че тази женица с усмихнато лице и безупречен грим, сервираща сутрин кафе в леглото, а вечер рамо, на което да подпират глава, е жива и има чувства. А когато и това не се случваше, си внуших, че съм самарянка, която спасява изгубени души, давайки им своята любов; че няма да очаквам нищо в замяна, защото това ми е напълно достатъчно, тъй като моята душа е достигнало такова ниво на любов, че на мен вече не ми е нужна от никого. Стига ми, че ги обичам... Дори не знам кога станах напълно чужда за самата себе си. Спрях да се виждам със своите познати и да излизам от къщи, за да съм винаги под ръка, да бъда за него. Та той - Господар и Командир на нашия дом, беше благодетелен и укорителен Господар, той ме вкарваше в състояние на дълбока депресия или пък вълнуващи въздишки.
А в обкръжението - понякога бях дори необходима, понеже винаги служех с добър съвет и дума, усмивка и свободно време. Хората около мен смучеха от мен тази добра енергия, оставайки ме празна и тъжна отвътре, защото им отдавах всичко. Преживявах трагедия, тъй като самата аз лишена от семейство, с което бях прекъснала връзка, се разболях. Тогава наистина видях, че ситуацията е лоша. Нямаше кой да ми донесе чай в леглото или да ме попита как се чувствам. Телефонът мълчеше... Той се прибираше от работа и питаше със студен глас: „какво има за обяд?", а аз се чувствах виновна, че не съм приготвила нищо. Моите псевдоприятели винаги бяха заети, когато имах нужда от помощ при преместване в ново жилище или друг проблем, а аз смятах, че това е нормално и правилно, тъй като работят и имат свой живот.
Толкова много се страхувах от самотата, че бях обкръжена от най - различни личности, които се страхуваха да живеят точно колкото и аз. Не забелязах кога паническият страх се намести в живота ми завинаги. Не умеех да се справям с чувствата, защото не знаех какви са. Приех чувствата, нагласите и поведението на другите хора, като по-умни от моите и затова достойни за подражание. Пиех и се друсах, както всички останали около мен. Болката вътре в мен растеше и разочарованието прояждаше душата ми като червей... Не можех да живея така, а повтарях схемата безкрай, в продължение на повече от 14 години. Не вярвах, че заслужавам по-добър живот, макар че дълбоко в душата си усещах, че заслужавам!!! Страхувах се да слушам своя вътрешен глас, който крещеше, късаше душата ми на малки парчета и с цяла сила тропаше с крака. Но нещо в мен се пречупи и дойде повратният момент. Осъзнах, че живея със своите фобии, че всъщност през цялото време съм самотна, обкръжена от хора, които нямат представа каква съм в действителност. Моите партньори ми даваха прякори: Анджя (купонджийката) или Пиленце (умалително от пиле, малко пиле, което е любвеобилно и се съгласява на всичко). БЕШЕ МИ ПИСНАЛО! Започнах да усещам все по-отчетливо болка и никакво средство не можеше да ми подейства обезболяващо. Затова написах писмо със заглавие „Повратен момент" и напуснах любимия си комарджия, който по-рано ме ограби и ме подтикна да прекрача границата на моята издръжливост, когато изхвърлих колелото му през балкона и разруших апартамента...
Този любим момент, в който разбрах, че така или иначе съм самотна. Избрах самотата соло и така започна моят път на трезвеност. Най-накрая чух себе си отвътре. Днес съм благодарна, че послушах себе си и си дадох шанс. Отивайки с кола в планината, с отворени прозорци, открих, че има красота, която виждам и поглъщам, независимо от това дали имам до себе си любим мъж или приятел. Залезът е красив и гората, която мирише на най-хубавите парфюми на света. Красиво е морето и крясъкът на чайката във въздуха, на свободната чайка... Аз съм част от вселената, където нищо не е мое, но всичко е за мен! Аз съм жена, чудесно същество, свободно от активни зависимости! Днес знам, че когато ми е кофти, това главно е моя заслуга! Макар че все още неведнъж се връщам към своите стари обичайни модели на поведение и емоционални зависимости с мъже, вярвам, че все по-рядко, защото днес знам, благодарение на работата върху себе си, че заслужавам уважение. Давам си пълното право на зачитане на собственото достойнство и на правене на грешки. Колко е хубаво да имам правото да греша и да не съм перфекционистка. Колко много се увеличи моята толерантност към другите хора и техните слабости, когато простих сама на себе си!
Най-трудните моменти в моето трезвеене се появиха, когато имах огромен рецидив. Хората наоколо бяха чудовища, искаха да се възползват от моята доброта. Неведнъж е било точно така... Като самосбъдващо се пророчество. Борбата със собствените чудовища се оказа ефективна, когато отрязах всички пипала на правещи ме зависима контакти, оставяйки само няколко аварийни, но същевременно безопасни за мен. Не трябва да се обкръжавам от хора, които нямат представа какво да правят със себе си и чакат готов план от мен. Не трябва всеки ден да звъня на познати, за да ги питам как се чувстват или за да им разкажа за себе си... Днес се качвам в колата и отивам на море, не плача, че нямам с кого да споделя, защото имам с кого - със себе си. Превърнах се в най-важния човек в своя живот - живота на Анета, а не на Анджя или на Пиленцето. Толкова малко трябва, за да сме щастливи. Всеки носи в себе си тази малка частица, защото сме част от вселената, която е красива. Малко благост и снизхождение към самата мен сътвори чудесно преображение. Слушайки песента на U2 - With or Without You, ме осени, че няма да го постигна без мен самата, колкото и да се старая. Мога да правя нещо без себе си, но ще свърши както винаги, затова по-добре, когато го правя в съгласие със себе си. Приех за правилно, че това, което чувствам и искам, е за мен най-важно. Та аз не бих могла да нараня и муха, защо тогава да не съм малко егоцентрична? Добре ми е с това, че се почувствах ценна като някой, който заслужава доброто и красивото. Нали дълго бях работила върху това.
Може би скоро ще дойде денят, когато ще бъда готова да поканя някого в живота си, където ще се възцари мир, ред и хармония. Разбира се, на партньорски принципи. Може би скоро... :)
Днес няма да изисквам много от себе си, и без друго съм си поставила високо летвата. Все още високо. Реших да съм малко пренебрежителна към собствените изисквания и да затварям очи за несъвършенствата. Давам си пълното право да казвам това, което чувствам, и да правя това, което смятам за правилно. Да слушам собственото „АЗ" и да го следвам е моето малко щастие, което изгражда всеки прекрасен ден.
Анета Г.
Сп. „АркА“, бр.14, 2016/2017 г.
Списание “АркА” - www.arka-bg.com, е бюлетин на Регионалната програма „Alkohol & Drug” на полската Фондация “Стефан Батори”. Програмата е разработена с цел да се подпомага развитието на система за решаване на алкохолните проблеми, както и проблеми, свързани с други зависимости, в страните от Източна и Средна Европа.